Един въпрос, който си задавам от години
Преди години започнах да си задавам един въпрос, на който и до днес не мога да намеря логичен отговор.
Как е възможно държава, която непрекъснато говори за липса на специалисти, да не проявява интерес към знанията, които нейните специалисти вече са създали?
Не говоря за лични амбиции, длъжности или признание.
Говоря за техническите знания.
За съвременните правилници.
За професионалната литература.
За практическия опит, натрупван с десетилетия.
Железницата се променя. Документацията – не винаги.
През последните години българската железница постепенно се модернизира. Появява се нов подвижен състав, внедряват се нови технологии, навлизат европейски стандарти и изисквания.
Но успоредно с това продължавам да виждам нещо тревожно.
В много случаи обучението на специалистите все още стъпва върху документация, създавана преди десетилетия – в една различна техническа реалност.
Междувременно европейската железница работи по UIC IRS, EN и TSI. Производителите разработват нови системи, методите за диагностика се променят, а нормативната база непрекъснато се актуализира.
Това не означава, че старите знания са безполезни.
Означава, че сами по себе си вече не са достатъчни.
Не критика, а опит да помогна
Преди време реших, че вместо да коментирам този проблем, мога да направя нещо по въпроса.
В продължение на години разработвах специализирани технически наръчници, практически ръководства и литература, основани както на дългогодишния ми практически опит, така и на съвременните европейски стандарти.
Идеята ми беше проста.
Да има литература, която да бъде полезна на инженерите, техниците, преподавателите и студентите.
Не заради автора.
А заради хората, които ежедневно работят с тази техника.
Логично очаквах най-голям интерес именно от България.
Оказа се, че греша.
Един и същ труд. Две различни оценки.
След като не намерих реален интерес тук, изпратих част от материалите си до няколко европейски компании и професионални организации.
Резултатът беше изненадващ.
Материалите не бяха посрещнати със съмнение.
Не последва въпросът „Защо е необходимо?“
Последва друг въпрос:
„Как можем да използваме това?“
Последва професионална оценка.
Последва придобиване на права за използване.
Последва реално приложение.
За мен това беше едновременно удовлетворение и повод за размисъл.
Не защото трудът ми получи признание.
А защото получи признание първо извън България.
Въпросът не е в мен
Не смятам, че моят случай е уникален.
Познавам немалко български инженери, конструктори, преподаватели и специалисти, които първо са получили признание извън страната, а едва след това – ако изобщо са го получили – у нас.
Това ме кара да се замисля дали проблемът не е по-дълбок.
Дали понякога не приемаме знанието за ценност едва когато някой отвън вече е доказал неговата стойност.
Най-скъпото нещо не са локомотивите
Често говорим за нови локомотиви.
За нови вагони.
За европейско финансиране.
За инвестиции.
Всичко това е важно.
Но има една инвестиция, която струва несравнимо по-малко и носи резултат години наред.
Инвестицията в знания.
Една съвременна техническа книга може да обучава специалисти десетилетия.
Един добре написан правилник може да предотврати десетки грешки.
Една актуална методика може да спести хиляди часове работа и значителни средства.
Тези инвестиции почти никога не се виждат на снимките от официалните откривания.
Но именно те изграждат професионалистите.
Време е да си зададем един въпрос
Не пиша тези редове с огорчение.
Напротив.
Радвам се, че трудът ми намери своето място там, където може да бъде полезен.
Но продължавам да си задавам един въпрос.
Защо толкова често българските знания трябва първо да получат признание в чужбина, за да бъдат забелязани у дома?
Не очаквам лесен отговор.
Но вярвам, че този въпрос си струва да бъде задаван.
Защото модерната железница не се изгражда само с нови влакове.
Тя се изгражда със съвременни знания, с актуална техническа литература и с желание да използваме опита на хората, които все още могат да го предадат.
И ако някой ден успеем да ценим собствената си експертиза така, както я ценят другите, може би ще спрем да изнасяме не само специалисти, но и знания.
И моето лично мнение:
Най-голямата загуба за една държава не е когато специалистите и напускат. Най-голямата загуба е, когато знанията им си тръгват преди тях.
